„Войната на буквите“

Здравейте! Най-после ще довърша този пост, който по-малката близначка Ивет някак беше успяла да публикува, пипайки клавиатурата с малките си пръстчета. Реших да ви разкажа за една книга, която прочетох наскоро и която ме очарова, а именно „Войната на буквите“ на българската авторка Людмила Филипова. До сега не съм правила ревю на книга в блога, затова искам да ви предупредя – не очаквайте да съм крайно критична. Важното за мен е как дадена книга ме кара да се чувствам и какви размисли предизвиква у мен, а не дали има прекалено много описания или прекалено малко диалози.

Най-напред как книгата стигна до мен? Чрез една игра във фейсбук, според която трябва да изпратиш книга на приятел на твой приятел и съответно  получаваш книги от приятелите на твоите приятели, които са решили да се включат в играта. Не знам дали обясних добре, затова пишете ми, ако се интересувате, и ще ви пратя правилата за участие. Много съм щастлива, че точно тази книга попадна при мен и благодаря на прекрасното момиче, което ми я изпрати. (Сузи, ако четеш, благодаря ти, мила!) До сега не бях чела нищо от авторката, но в скоро бъдеще ще поправя този пропуск.

Моето книжно предизвикателство върви доста по-добре от това с ежедневото публикуване, което, за жалост, не сработи. Убедих се, че е невъзможно и не ми носи очакваното удоволствие да публикувам всеки ден, имайки предвид, че се грижа се за две бебета, които току що се научиха да лазят. Общо взето, положението вкъщи е „къща тясна, челяд бясна“, ако ме разбирате. 🙂

Искам да ви споделя няколко цитата от „Войната на буквите“:

• „Буквите за народа са като кръвта за човека, но вместо енергия и въздух, те вливат във вените надежда, вяра и памет. Правят тълпата народ, човеците – герои.
• „В буквите е скрито всичко – не само азбучната история, но и миналото на народите и знанието им. Затова и Лакапин иска да унищожи тайната азбука. Защото колкото и да гори села и крепости, да избива хора, те пак се възраждат в пепелищата. Но изтриеш ли техните достижения, култура и памет, знанието за писмеността им – изтриваш и тях.“
• „Едно А е достатъчно да отвори цяла вселена. Най-трудно е началото. Но всяко начало е вече покорен връх.“
• „Казват, че понякога имената ковят съдбите на хората, а други ги получават заради съдбата си.“
• „Живот. Единственото, което нямаме право в него, е да се предаваме.“
• „Всеки живот е толкова важен за света, колкото всяка буква за азбуката“.

Колкото и да се опитвам, не мога да намеря любимия си цитат, този който най-силно ме докосна, докато я четях. Случвало ли ви се е?

Най-напред книгата ме грабна, защото е на историческа тематика, а аз харесвам такива книги. Обичам да чета за миналото и да се потапям в атмосферата на съответната епоха. Такъв тип книги ми помагат да вникна в историческите събитията и да преоткрия техния смисъл. Разпалват въображението и интереса ми много повече, отколкото часовете по история в училище преди години. Трябва да помним историята си, за да съхраним националната си памет за бъдещите поколения, да се гордеем с достиженията на нашите предци и не на последно място – да се учим от грешките си. Но също така трябва да се интересуваме повече от тълкуването на историята, да се опитваме да разберем значението на събитията, а не просто да наизустяваме имена и дати.

Точно това най-много ми допадна във „Войната на буквите“ – интригуващото тълкуване на историята така, както не се учи в учебниците. Накара ме да се замисля дали днес отдаваме нужното значение на това, че в българските земи е създадена и съхранена писменост, която в наши дни използват над 300 млн. души по света. Или че тук се е развил първият книжовен център извън Константинопол и Рим, а именно Преславската книжовна школа (а малко по-късно и Охридската книжовна школа).

„Войната на буквите“ разкрива  интересен поглед към период от българската история, за който, признавам си, не знаех достатъчно, и книгата ме накара да се поинтересувам по-задълбочено. Написана е много увлекателно, а на фона на историческите събития се разказва за една силна, всепоглъщаща любов, която е обречена да бъде невъзможна. Прочетох я на един дъх. Още едно ревю на книгата, което до голяма степен се припокрива с моето мнение, може да прочетете тук.

Как ме накара да се почувствам?  Определено заинтригувана и копнееща да научи повече. Почувствах се горда, че сме имали владетели, осъзнаващи могъщата сила на просветата и които са били готови на всичко, за да я запазят и развиват.

А днес дали можем ли да се похвалим със същото?

Харесват ли ви подобен тип постове?

Ще бъда много щастлива, ако ми препоръчате ваша любима историческа книга! 🙂